Общественото мнение е по-слаб тиранин в сравнение с нашето лично мнение. Това, което човек мисли за себе си, определя или по-скоро насочва съдбата му.

Хенри Дейвид Торо

Пълната (но вероятно неокончателна) демократизация на живота в постмодерността успя да даде безброй възможности за изява на личното и интимното. Една от тях е и тоз модерен писък на себеизразяване, наречен блог. „Че да не е голям мурафет?”- би питал бай Ви Ганя с основание. Мурафет, че и даже чалъм- тука всичкото дето ти го роди ума можеш да го пейст-неш. В-в-ъ-й!

Не, не съм предубеден. Има полза, of course, от подобно share-ване на информация. Ако се върнем към историята на Интернетя- то той си е бил баш средство за обмяна на важни открития, в деловия смисъл на думата. И днес блоговете намират основание да съществуват поради въпиющата нужда да знаем това-онова за нещата и хората, които ни касаят по някакъв начин. Дотук-добре. Но защо всеки ден никнат нови?! Не е ли това злоупотребление? И то с душата на добродушния и любознателен читател?

Както повечето рожби на техническия прогрес (да не кажем по навик- „революция”) и блогът е повече средство за бълване на мегатонове и мегаватове демократична като живота ни глупост, дело на персони с претенция за лично мнение (нали се сещате колко е абсурдно- личното мнение е съобщение от една личност на друга в пряк контакт, не излагация на частното ни битие и нищо в е-фасада), отколкото пътека за маратонския бяг на сериозната мисъл. И понеже съвремието ни залага на „естественото”, бих казал- даже на физиологичното, то блогосписването малко по малко става нещо като някоя от всекидневните и неизбежни дейности…жалко.

Не, не съм против всеобщото право на анонимния или квази-анонимен гражданин да си качва снимки с последното гадже от последното море плюс съвети как да си сготвим капама по бански (ама не нашия или тоя на гаджето, устойчивостта на местните традиции визирам, Санчо…която е жилава като салама). Сума ти хора (а я са хора, я кой знай) поддържат един душевен и виртуален, простете, публичен дом, където сами са си „маман”, сами си избират (самите себе си, което все пак е избор) и накрая сами си плащат, оставяйки недискретно отворена вратата на личното си пространство, с очакване някой да ги види как…и кога…и колко много…и да ги изкоментира! Така читателят става направо воайор. А нали след като една перверзия почне да се повтаря ежедневно, да не кажем ежечасно- почва да се харесва и на двете страни.

Цицероновската защита на блоговете иде по линията на алтернативността им спрямо медиите, на които не им била чиста работата, понеже правели цап-царап под масата. Медиите били таквиз, пък ний, видиш ли, не сме от тях, как’ Сийке! Ний ни съ продаваме за трийсет сребърника (виж, за сребърна кредитна карта може и да си помислим). Опитът за бягство от официозното, припознато като продажно или пропагандно всъщност поражда море от мнения (повечето надминаващи официозите по настървение), където никой не слуша никого, а всички са компетентни по отношение на всичко…

В крайна сметка обаче temporis filia veritas (истината е дъщеря на времето). Да бъдем неприлично естествени- четенето е като яденето. А списването на блог е като котлона на печката- някои готвят шедъоври, други- буламачи.. И все пак много време около печката не е препоръчително, нали?

Във века на информационния бум има гладни и за шедьоври, и за буламачи. Въпрос на вкус. И блог-модата ще отмине след време, стига да се появи подходящият заместител.

е изход от официалната НЕистина и начин да споделиш с неколцина какво мислиш, ако попаднат на теб, както в случая - аз "попаднах" на Вас. За радост на истината, тя не страда от разминаванията и демагогията, защото, както казвате: "temporis filia veritas (истината е дъщеря на времето)".

За съжаление човек опорочава повечето доставени му възможности - нямам предвид изключенията. Вярно и е това, че особено днес, ако не никой, то със сигурност голяма част от хората у нас "не слуша никого, а всички са компетентни по отношение на всичко…"

За мен е удоволствие, че Ви срещнах, макар в това пространство.